Category: Статии

Ех .. детство … Покрай празникът ми се намери малко повече свободно време, особено след хубаво хапване, което мога да отделя за гледане на филми. Реших, че искам малко българско кино да гледам. И какво по-хубаво начало от “Войната на Таралежите“. Класически мини сериал за едни мини герои …

Сериалът е изключително забавен ( все пак е по сценарий на братя Мормареви ) и има много приятни моменти и реплики:

От академиците по прости хора няма – Пантата
Що бийш ма? Пикла! – Маляка
Абе каквото и да ми разправяте, все на бой отива работата – Камен
Това за Колумб не било лаф. – Пантата. Кое, бе? – Камен. – За Америка. Че я е открил.
Ако те пипне онази с кацата …

По-ценното в случая е, че ме върна в не чак толкова далечното минало … има няма 15 години, когато и аз бях такъв палачор. И аз се страхувах като щяха да ме изпитват и този страх не премина докато не завърших, а и сега като съм студент ( то пък един студент ) пак го има, но вече е по-различно. Ех, да имаше как да се върна в 3-ти или 4-ти клас … щях да уча, а не да зяпам мухите и да бягам след топката. Нямаше да го има това блъскане на няколко фронта с едничката цел да имаш нещо повече от хапване и подслон.

Да, хубаво детство си беше. Отиваш на училище, срещаш се с приятелите си, започвате да фантазирате и да се надлъгвате, да се хвалите и оплаквате, да преписваш домашните в посленият момент и да лъжеш класната, че кучето ти е изяло тетрадките ( не, наистина ). Моментите когато разпуснат класът и поемеш към вкъщи с няколко другарчета в твоята посока, ритайки чантите и бележникът, в който се мъдрят две шестици …. Мъчното писане на домашните, трудното споделяне, че си изпитан и имаш … две, защото предишният ден си играл до късно с приятелите си, шамарът от мама, успокойтелното нехайство на татко …

Когато си малък искаш бързо да порастнеш, а като порастнеш разбираш, че може би не си е заслужавало бързането. Можеш да правиш хиляди неща, но да мечтаеш само за едно – да има какво да ядеш, а като си дете – мечтаеш за милион желания и правиш само едно – да акаш.

Напоследък г-н Трифонов е постоянно из пръстите ми, но аз никога не съм крил, че харесвам и одобрявам това, което прави – шоу, формати, музика, социална ангажираност. Въпреки, че ме уволни, аз не преставам да го … харесвам ( явно не мога да измисля друга дума ).

За какво става въпрос този път. Слави имаше беседа, не лекция, в Технически Университет – София, със студенти от университета. Официалното заглавие беше “пролетно почистване”, но на всички им ставаше ясно какво се крие зад тази метафора – ще говорим за политика, нашите виждания за бъдещето на България и какво можем да направим. Г-н Трифонов дойде в точно уреченият час и без много да увърта обясни за какво е дошъл.

Ясно е, че ние младите хора, сме бъдещето на България и очевидно, че ние трябва да направим нещо. Слави е идеалист и за пореден път се опитва да направи нещо за собствената си държава – нещо, което трябва да правят други хора, а той да прави програми, които да забавляват хората. За мое, наше и всеобщо съжаление, тези, които трябва да го правят, се крият зад партии и организации и прехвърят топката от една инстутуция на друга. Всъщност, не знам дали трябва да употребявам изобщо думата “институция”, защото “институцията” е форма, която управлява и се грижи за общесвеният живот. Посочете ми една институция в България, към която може да се обърните за помощ и съдействие?

Аз нямах смелостта да изкажа публично мнението си по въпроса или по-скоро то се формулира след като други изказаха своето. И може би това е проблема на повечето българи … нямаме мнение и не сме социално ангажирани. Обичаме да си пием биричката, да гледаме поредният слаб мач от родното футболно първенство и след това да прекараме три паметни минути в леглото със жената – опитвайки се да покажем, че поне едно място управляваме. Слави и преди го е казвал и сега пак затвърди – не трябва да казваме “ние”, а да персонализираме нещата със “аз”. “Аз искам това”, “аз ще направя това”. След като човек е казал нещо пред хората и има малко доблест и чувство за отговорност – нещата може и да се случат както ние искаме.

Какво всъщност искаме ние? Искаме в държавата да се спазват законите – да се преминава на зелено ( не само автомобили, но и пешеходци ), когато е извършено нарушение компетентните органи да се намесят веднага и своевременно да отстранят проблема.

Но то всичко е въпрос до манталитет. Слави разказа интересна случка, която му се е случила във Франкфурд, Германия. Стои си на пейката в зоопарка, взема едно листо, свива го на топче и го хвърля на паважа. Няколко минути след това минава германец, взима листото, изсумтява “кой е оставил това тук” и го хвърля в кошчето за буклук. Замислете се дали вие или някой около вас би го направил това?

Все пак основна тема беше и провежданата от него и екипът му подписка за промяна на парламентарната система ( дано да се изразявам правилно ), чрез референдум. За съжаление само 65 000 човека са се подписали. Дали затова е виновно мисленето ни “Ами то това какво ще промени?” Аз също мисля така, че това нищо няма да промени и от групово избиране на маймуни – ще избираме персонални маймуни. … Ох, в сложна сфера се забърках. Както и да е – аз се подписах и се надявам с това поне малко да съм помогнал на г-н Трифонов в поредният негов опит да промени системата.

А какъв е моят метод за промяна? А какъв е твоят?

Май Соломон ( Мони ) Паси е прекалил със шоколадовите бонбони и захарта е повределила временно мозъка му, защото не виждам как може политик от висшият ешалаон да нарече “простотии” мненията на своят собствен народ.

За какво става дума? Иван Бедров чете най-интересните теми из блоговете през изминалият ден в началото на предаването си. Соломон Паси е на гости и е помолен да коментира току-що чутото и той излиза с отговора, че това било, цитирам “Простотии”.

Нека да размишляваме логично и последователно. Какво са блоговете? Блоговете са лесен, удобоен и достоверен начин на активното и будното българско интернет общество да изказва мнението за случващото се в държавата им. Най-важното за тях е, че блоговете не могат да се контролират от политически интереси. Има широк кръг от новинарски агенции, но те представят нещата, както е удобно на партията, която стои за агенцията. Социалните проучвания – също така, могат да бъдат манипулирани. Съобщението, което излиза от даден блог е лично на собственика на блога и той малко или много ангажира четящите с него.

Има изключително много кадърни и можещи блогъри в България – хора, които освен да пишат могат и да действат. А и дори мнението да не е писано от професионален блогър, то то е мнение на човек, който мисли и живее в тази държава. Така че, аз ако напиша, че държавта е скапана, значи го мисля. В този ред на мисли и колегите блогъри не пишат просто ей така – да става писанката. Това е тяхната лична позиция по въпроса.

Та значи господин ( ууупс, май наруших закона ) Соломон Паси нарича моето мнение “простащина”? Не е чудно, че мисли така. Изглежда всичките, които са се събрали в поличитеските среди не се интересуват от мнението на народа, на хора, които са ги избрали. Няма нужда да влизам в такива монологични пререкания сам със себе си. Ясно е, че е така. Защо, питам аз, Иван Бедров да не чете мненията на хората? Трябва само на Бойко Борисов и Сергей Станишев ли да чуваме желанията и изисикванията. Наслушахме се. То на обещания вече не вярваме. С какво Станишев е по-добър от мен, от теб, от твоите приятели и колеги? Май това, което отличава политиците от хората е късата памет.

Какво е казал Соломон Паси всъщност е от без значение за мен. След кратки, ама изключително кратки размисли решех да не гласувам на изборите за държавна власт или да гласувам с невалидна бюлетина. Наистина всичките са един дол дренки.

Ех, как се дразня на новини, които не дават пълна информация. Във всички новинарски сайтове пишат, че Франция се връща в НАТО, но никой от тях не дава пълна информация, защо се е оттеглила. На мен ми стана интересно да разбера и се поразравоих малко из Wikipedia …

Франция се оттегля от НАТО през 1958/1959 година, когато е управлявана от Шарл де Гол. Той намира връзката между САЩ и Обединеното кралство във пакта за прекалено силна и изпраща меморандум, на 17 септември 1958г.,  до Айзенхауер ( президен на САЩ ) и Харолд Мичман ( премиер-министър ), в който настоява Франция да бъде добавена като трета страна в тази връзка, а също така и за разширяване на НАТО, което да обхване географски зони, които са от интерес за Франция, като Алжир например.

Отговорът, който получава не го задоволява и, имайки впредвид нахлуването на Източна Германия в Западна Германия, той започва да строи независима защита на Франиця. На 11 март 1959г., той изтегля Средиземноморският флот от командването на НАТО, а три месеца по-късно, през юни, Де Гол забрянява позиционирането на чуждестранни ядрени оръжия на френска почва.  Това кара САЩ да изтегли 200 самолета от Франция и да си възвърне контролна на 10 въздушни бази, които се намирали там.

Това е в общи линии. Може да прочете повече в Wikipedia.

Искало ли ви се е някога да носите такива? Поне за малко? Не? Хех .. да, цветно всичко е по-хубаво. Поне не пръв поглед. Виждате по руменяването на бузите на приятелката си като й кажете, че я обичате, виждате зеният цвят на сфетофара и знаете, че е безопасно да пресечете, виждате красивите пейзажи в близката градинка …

Всъщност това са неща, които възприемаме за даденост. Изобщо не се замисляме защо виждаме цветно и дали наистина виждама цветно. Ами ако всичко е оптична измама? Грешка на генният код от хиляди години насам и всъщност червеното е зелено, синьото е жълто, а оранжевото е лилаво?

Какво ще стане, ако тази снимка ….

… всъщност трябва да я виждате така?

Или така?

Цветовете са доста лъжливо нещо. Бихме могли да хванем предмета, да го почувстваме, да разберем формата му и да се убедим, че кубът е куб наистина, а острието е острие. Но откъде сме сигурни, че зеленото е зелено?

Идеята за черно-белите очила се роди точно от такива мисли. Дори и да се лъжем за черното и бялото и вариациите на сивото, поне в компютърният свят са 256. А колко реално цвята може да възприеме човешкото око? Така и не намерих точен отговор. Различни източници твърдят от 4 хиляди, през 35-50 хиляди, 10 милиона, та чак до 100 милиона. Който и от отговорите на въпроса за цветното възприемане на човешкото око да е верен, шансовете да бъдем “излъгани” са в пъти повече.

Вижте тази снимка.

Виждате същото както и на горните три, нали? Гора и езеро.