Month: December 2008

Покрай празниците малко съм занемарил списването на блога. Сега обаче намерих необходимото време и ще се впусна в повече подробности.

От няколко дена съм си на Павликени. Както съм написал в “За мен” – роден съм в Павликени, но живея и работя в София. Бидейки крайно зает, нямам възможност да си идвам често и го правя на тримесечие. Този път се събраха повечко почивни дни и така се оказва, че в момента съм се излегнал в дивана, завил съм се с едно меко кебе, слушам Радио 1 Рок и чакам с нетърпение топлката питка, която баба ми е опекла.

Винаги, когато се прибирам тук, след дългото отсъствие, намирам нещо променено – което е добре, разбира се. Я са поправили тротоарите, я някоя нова банка е отворена. За съжаление забелязвам тенденцията, че градът опустява все повече и повече. И сега бях приятно изненадан, но този път на “локално” ниво и по-точно с това, че вече си имаме газово отопление. Ей, голям кеф е. Дълги години, когато живеех постоянно тук, се мъчехме, а когато порастнах достатъчно, че да мога да се справям, главно аз опирах пишкира със зареждането на кюмбетата. Който е имал честта да се сблъска с такова “чудо” ще ме разбере. То не беше мъкнене на три кофи до контейнера, изпразване, зареждане с кюмюр, дърва, вестници, опилки …. всичко това подкрепено от съпътстващата им мръсотия. Особенно “приятно” е когато навън е -10 градуса и ти държиш металните кофи с голи ръце и студът прави кокалчетата ти да посиняват и пожълтяват от студ. Мммм … идилия. Както и да е – свърши се. Сега сутрин ставам, наливам си чаша топло кафе и си казвам “Ох, студено ми е. Я да си направя по-топло.” – нищо по-лесно от това. Просто пускам вентилатора на радиатора на втора степен, а загряващата плоча на 10-15 …. чува се едно приятно забучаване и 5 минути по-късно цялата стая е отоплена. Три пъти ура за цивилизацията и прогреса! Ура! Ура! Ура!

Като оставим на страна битовите ни придобивки, през изминалите дни ходих до Варна за ежегодното коледно парти на фирмата ми – МTR Design. Миналата година беше в София, във вино бар “Ото”, ако не ме лъже паметта. Тогава от работещите във фирмата, бяхме само аз, Милен и Валентин. За сметка на това бяха поканени част от клиентите ни.  Тази година, заради иконимческата криза, партито беше по-скромно – само работещите, но всичките. А беше във Варна заради ратационният принцип т.е. догодина, живот и здраве, пак ще е в София.

Ранното ставане винаги ми е било проблем. И този път не беше изключение 🙂 След като чаша топло кафе с мляко ме разбуди, направих си сандвичи, малко вода и поех към ЖП гарата. Музиката ( рок естествено ) и изключително интересното четиво “Истината за шифърът на Леонардо” направиха четирите часа път до Варна да отлетят много бързо. Тук ще вметна малко за книгата. Авторът е Барт Ърман,  американски професор-историк, които доста подробно разказва кое от известната книгата на Дан Бран е истина и кое художествена измислица. Нямаше никакво “хейтърство” т.е. “Хаха, виж го този лаик Бран.”, а всичко беше подкрепено с връзки към исторически документи и подобни четива, където читателят може да се обеди, че твърдението на Браун е било измислица или истина. Към момента на писане на този пост, все още не съм прочел цялата книга, но до тук много ми хареса описанието на намирането на скроловете от Мъртво море и Наг Хамади, както и разказите от “детското евангелие на Тома”, в което Христос е описан малко като герой от “Heroes” 🙂 Със сигурност ще напиша подробен пост на тази тема, защото ми е много любопитна.

Във Върна отидох за партито, но най-вече за да се напия – грешка, която няма да повторя повече през живота си. Никак не обичам да ми е дискомфортно, а така се натрясках със Старобърно, че много моменти ми се губят и една от целите, които ще си постява за 2009 е да не близна повече алкохол.

Партито, както и миналогодишното, беше много приятно. Нашата фирма, няма офис и всички работим от вкъщи. Затова и не се познаваме лично, а само поддържаме връзка през Skype. Сега обаче имахме шансът да видим грозните си физиономии, да хапнем и да обсъдим издънките си през годината. Колегите са много точни и готини и си прекарахме чудесно в смешки и закачки. Шефовете също са на нужната висота – имат необходимото чувство за хумор и огромна доза толерантство, за да не ни санкционират за грешките или изтърваните крайни срокове, които допускаме. Тук е мястото да им благодаря за това.

След като на сутринта се събудих и посетих на 5-6 пъти тоалетната, а после и 2-3 пъти на ЖП гарата във Варна и влака … представате си за какво пиене е ставало дума …. хванахме влака и пак се върнах на Павликени. Малко сън и потеглихме на село, за да колим прасето.  Може би тук трябва да спомена, че намирам за голямо лицемерие яденето на постни храни на Бъдни вечер. Те са апогея на 40 двенните пости, а аз определено не постя, така че и на Бъдни вечер ще си хапна месце – пък в Ада ще го мисля :). Както и да е, прасето е заколено и сега ще стигна и до заглавието на статията “Разказът на един затворник”. Касапинът, чието име няма да споменавам, беше бивш затворник.

Преди четири години и половина, на пияна глава и в изблик на ревност, той убива дотогавашният си приятел, защото приятелят му се закачал с жена му. Първоначално получава доживотна присъда, която на по-следващите етапи на съдебната ни система са смалени на 10 и накрая на8 години, която е максималната присъда за убийство при самозащита ( по-късно разбрах, че жертвата се подхлъзнала и паднала на ножа му, а той искал само да го сплаши – дали наистина е така … само той си знае ) и да изплати 20 000 лева “кръвнина”. Въпросната кръвнина той не може да изплати, а държавата изплаща на семейството на убитият 10 000 лева. Поради добро поведение и помилване е пуснат след четири години и половина – преди няколко месеца. В крайна сметка, той разказа, че бил в затвора в Ловеч.

Това, което ме изуми, беше, че по неговото описание, животът в затвора, няма нищо общо с представите, които съм си изградил от американските филми като “Бягство от затвора” с Клинт, “Изкуплението Шаушенг” с Морган Фрииман и сериалът “Бягство от затвора”. Според касапина-убиец в българските затвори няма тормоз – нито психологически, нито физически. За всеки подобен опит можеш да пуснеш оплакване, и виновника забравя за отпуск и работа.

Затворниците имали право на отпуск – след като излежиш определен период от време, можеш да помолиш отговорникът си за няколко ( два ) дена. Ако ти бъдат отпуснати можеш да се прибереш вкъщи и трябва да се върнеш обратно. Всичко се описва и ако връщаш винаги на време по-късно можеш да получиш и по-дълга отпуска, а в един момент имаш право и на прекъсване на присъдата, като нашият “герой” си взел два месеца.

Освен на отпуск, работниците имат право и на работа, която им се задава пак от отгорника. Той каза следното “Там където работех получават около 400лв. на месец, от които за мен биваха отпускани по 4.5лв. на ден, а останалите пари отиваха за затвора. При 800-1000 човека, които бяха в моят затвор, напревете си сметка, какви пари взимат шефовете.”. Интересно, нали? Струва си човек да се замисли, че бизнесът, който започна началник Нортън, може би изобщо не е фикция, а доста доходоносно начинание. На връщане от работа можеш да минеш през магазините, да си купиш храна, дрехи .. всичко каквото ти се иска, стига да имаш пари.

В килията били 10 човека, като за всеки се падали по около 3кв. метра, колкото за легло и шкаф. Имаш право да си внасяш всякаква техника – телевизор, DVD, аудио уредбни. Единственото забранено са мобилните телефони, които можеш да вкараш скришно, но ако го открият – карцер. От кражба не се притесняваш – веднага виновника попада в карцера, а там хич не е приятно. 14 дена не виждаш бял свят, губиш право на отпуск, работата си. Не можеш да се бръснеш, а одеалото ти се взема сутринта и спиш на студен цимент.

Разбира се – има контрабанда. Алкохол, цигари, наркотици, но определено количество било толерирано.  И пак – ако те хванат – карцер.

Храната – разнообразна. Боб с наденица, зеле със салам, леща, хляб, боза.

Пазачите им били само трима, а оградите били толкова зле, че можело да се премине без много проблеми.

Човекът,  разказа още много неща, но на мен ми писна да списвам. А и питката е готова.

Весела Коледа!