Българската прогресив група ЮВИГИ представи дебютния си албум „Сива пустиня“. Арена на събитието беше столичният клуб R.B.F., а присъствалите близо 100 човека, които преодоляха пролетния дъжд, бяха залети не с вода, а с професионализъм.
Едно от многото неща, които дърпат българските групи назад, е липсата на сериозно отношение. ЮВИГИ направиха всичко възможно да се справят с това и ефектът беше на лице. От избора на място, през фино направения „artwork” (покани, плакати, myspace профил и дизайн на албума), до прекрасните видеоклипове, които се прожектираха по време на тяхното изпълнение. Да, това са странични неща и най-важното за една група е музиката, която прави, но тези дребни детайли изпъкват и показват едно по-специално отношение към феновете.
Поводът, поради който се състоя концертът, беше промоцията на техния първи албум „Сива пустиня“. Албумът, чието ревю ще можете да прочетете по-късно на сайта ( б.а. ревюто е писано за Metal Katehizis ), се продаваше много ефектно от красиви девойки, а от музикалния пулт Кирил Янев (БАЛКАНДЖИ) с плътен глас подканваше присъстващите да се насочат към въпросните девойки.
Специални гости бяха други български дебютанти – OVERGAME. Шестимата музиканти показаха приятни ритми и силно желание за изява, но вероятно неопитността им бе причината звукът да бъде силно преекспониран, което пък попречи да добием правилна представа за тях.
Малко преди 22 часа или с други думи – точно с първия съдийски сигнал за началото на финала на Шампионска лига, ЮВИГИ се появиха в състав Явор Пачовски (клавири, вокал), Валентин Моновски (китара, вокал), Панайот Солаков (вокал, бас) и Спаз Генев (барабани). Без никакви приказки „великия хан“ започна своето пътешествие. Като приятен аспект към представянето на дебютните си песни, ЮВИГИ бяха решили да прожектират, на два екрена, кадри, концептуално свързани с албума. Сетлистът беше около 45 минути, колкото е и дължината на албума, но пък звукът беше на ниво и това кратко (за прогресив група) изпълнение беше качествено! Все пак присъстващите получихме и бис – една песен от предстоящата да излезе втора част на албума!
Ще завърша с думите на един приятел след края на концерта: “Вече има и друга силна прогресив група в България.”
“Without a warning. I’m a prisoner of love.” Ех, погуби се този човек с неговата любовна мъка. Не знам как става сутрин от леглото… Последното му творение “The Crest” е доказателство, че по-емоционален стил от рок/метъл музиката няма! Четиринадесетият студиен албум в кариерата на германския китарист Axel Rudi Pell съдържа много емоция, любов и чист, неподправен хеви метъл!
Любителите на прогресива могат да пропуснат албума с чиста съвест, а в този ред на мисли – и всичките му останали – стилът на Axel Rudi Pell не е мръднал от първия му албум (“Wild Obsession”) през далечната 1989 година. Формулата от последните албуми не се е променила. Първата песен “Prelude of Doom” е кратка прелюдия – предимно инструментална (все пак има гласове за фон). „Too Late” ще се хареса на любителите на бързите парчета с лесно запомнящ с текст и красиво китарно соло някъде по средата (формулата всъщност е ясна – сега остава и да мога да свиря като Axel ). „Devil Zone” не се различава много, но тук темпото е малко по-умерено. Същото темпо се запазва и в хита, според моето скромно мнение, на този албум, а по-точно „Prisoner of Love”. Откакто за първи път чух „The Crest”, солото и краткият припев “I hear you calling. Calling out my name. Without a warning. I’m a prisoner of love.” са се запечатали в съзнанието ми и не мога да спра да си ги тананикам. “Glory Night” е поредната прекрасна балада, където тандемът Johnny Gioeli и Axel Rudi Pell показва какво е нещастна любов чрез чисти вокали, меланхолична китара и пиано – за цвят. „Dark Waves of the Sea” е нов прочит на “Oceans of Time” (едно от безспорните попадения от дългата и славна кариера на Axel Rudi Pell). Последната композиция е “The End of Our Time” – тежка и мрачна песен, в която Johnny Gioeli показва завидните си гласови умения за пореден път.
„The Crest” е най-доброто, което са правили Axel Rudi Pell и компания след Shadow Zone (2002). Оригиналността никога не е била силната черта на виртуоза, но албумът е подходящ, ако някоя красива девойка ви е разбила сърцето или просто си обичате хеви метъла в неговата истинска форма. А за женската половина й остава да се наслаждава на Johnny …
Докато цяла България тръпне в очакване на исполинския концерт на титаните AC/DC, в малката зала “Blue Box” се бяха събрали 350 човека, за които концертът на годината беше ни повече, ни по-малко, а точно там! Четвъртият рожден ден на радио „Tangra Mega Rock” беше причината да видим и чуем полските вълшебници Riverside.
По стара българска традиция началото на концерта закъсня, но това изобщо не се забеляза от силно ентусиазираната публика – прогресив концертите тази година са кът и не можем да си позволим лукса да сме недоволни, нали? Pantommind се появиха, обгърнати в мрак и притъмнено осветление, което даде повод групата да получи ново име Pantomblind 🙂 За втори път през тази година софийската публика имаше възможността да се убеди колко добри са четиримата габровци. Няма шега и измама – Pantommind показаха всичко, каквото може да се желае от една прогресив група, а именно брилянтни композиции и сценично поведение. Единствено фактът, че не изсвириха нищо на Savatage помрачи радостта ми, но какво да се прави – следващия път. Дано това да е по-скоро!
Последва кратка бирена пауза, през която успяхме да охладим малко градусите натрупани къде от прекрасното изпъление на Pantommind, къде от жегата в непроветряващата се зала Blue Box.
Малко преди 22 часа до ушите на всички присъстващи достигна интрото на Hyperactive, от новия албум на Riverside. Нежните звуци на клавирите изпод пръстите на Михал Лапай привлякоха феновете към сцената както древногръцките сирени са привличали младите и неопитни морячета. Българският фен обаче е врял и кипял във всякакви концерти и посрещна вокалиста Мариуш Дуда, който се стъписа от ентусиазма, с който поглъщахме всяка нотa, всеки стон, всяка дума … За много хора прогресив музиката се изчерпва с една група – Dream Theater, но това, което правят Riverside, пренася прогресива на едно друго, почти неземно ниво. Съчетават джаз, пънк и транс елементи в комбинация с изкусни китарни рифове и сола, които могат да накарат всеки, който се заслуша за минута, да се пренесе на едно друго място, място, където няма проблеми, място където Космосът и Човекът стават едно. Ето че можело и без психотропни вещества! 🙂
За огромно, огромно съжаление концертът свърши малко след като започна … Не заради технически проблеми – пътуването до това кътче на душата отнема два часа, но със скоростта, с която Riverside ни придвижваха всичко свърши за един миг. Дори и двата биса, на които излязоха, не успяха да запълнят тази празнота, която остана във всички … Тооолкова много песни останаха неизпълнени …
Всяка година има концерт, на който отивам като почитател на групата, а си тръгвам като фен. От концерта на Riverside се прибрах с нещо повече – това прекрасно чувство, че в този свят има още много неща, които имам да научавам и да обичам.
Сетлист на PANTOMMIND:
01. Transmission Part 1
02. Erasable Tears
03. Wolf
04. Sandglass
05. To The Days of Old
06. Shade of Fate
07. Closer To You
08. Why
09. When Death Calls (Black Sabbath cover)
10. Follow Me
Сетлист на RIVERSIDE:
01. Hyperactive
02. Driven to Destruction
03. Cybernetic Pillow
04. Egoist Hedonist
06. Conceiving You
07. Parasomnia
08. Left Out
09. Dance With The Shadow
10. Rainbow Box
11. Hybrid Times
Бис 1:
12. Rapid Eye Movement
13. 02 Panic Room
Бис 2:
14. Lucid Dream IV
Като дете на дигиталната епоха, аз съм израснал с американски филми, касоразбивачи – “Индиана Джоунс”, “Джурасик Парк”, “Ричи Рич” и десетки други ленти, които показват могъществото на американската нация и умението им да правят “касички” от не чак толкова интересни истории. Българското кино за мен беше смътно известно най-вече с “Таралежите се раждат без бодли”, “Войната на таралежите” и “Кит”. Малък съм бил, но съм виждал, че лъскавата обложка привлича повече внимание. Когато преди няколко седмици отидох на кино, за да гледам поредния американски екшън и видях рекламата на “Мисия Лондон“, спогледах другаря ми и казах: “Nice, а? Това трябва задължително да го гледам!”.
И ето че дойде деня, в който го гледах! Нямах търпение – бях гледал трейлърите, бях разглеждал оскъдния сайт на филма и присъединил към групата им във Facebook. От коментарите, които четох преди заветната кино нощ, разбрах че “Мисия Лондон” е на доста успешна мисия да подмине Аватар по посещаемост в българските кина – очевидно се харесва или поне има огромно любопитство, но също и че има много хора, които си казват “Ооо … български филм? Не ми го хвали. Предпочитам да гледам Сблъсъка на Титаните”.
“Мисия Лондон” ни въвлича в абсурдния живот на българското посолство в Лондон и задачата на българския посланник Варадин ( Юлиан Вергов ) да изпълни амбициозния план на съпругата на Президента на България Деворина Селянска – да направи представление пред кралицата на Англия! Сами се сещате, че подобна идея е намислима и реализирането й води до доста комични ситуации. Добавете към тях и няколко сметкаджии на дребно като Баничаров ( Любомир Нейков ) и няколко десетки патици и можете да сте сигурни, че ще се смеете от сърце.
Качеството на лентата е добро и то не само за “българските стандарти”. Личи си, че огромния списък със спонсори на филма не са само на хартия, а са похарчили добра сума пари, за да се постигне добър продукт. Well done!
Миналата година реших да посрещна новата ( тази ) 2010 година в Каварна – причините са много, но една от тях е присъствието на норвежките хеви метъли от Jorn. Ако нищо не ви говори Jorn – не се притяснявайте, но ако се считате за фенове на метъл музиката ви съветвам да чуете соловата му дискография или още по-силно ви препоръчвам да чуете Masterplan, група създадена от бившия китарист на Helloween Roland Grapow.
Репортажа ми за концерта на Jorn в Каварна може да прочетете в Metal Katehizis.
По случай осем годишнината на списание Про Рок на гости у нас дойде първият вокалист на веждесъщите Iron Maiden. Е, колко е първият е относително тъй като ранните години на Iron Maiden са доста смутни, но при всички ситуации Paul Di Anno е първият вокалист, с който се олицетворява творчеството на “желязните девици”.
Двадесет и осем години след като Ди Ано олицетворява Стив Харис на Мусолини и напуска церемониално златното яйце, на което стои, в България видяхме и чухме класики на Iron Maiden в изпълнение на един непознат за нас човек. Защо непознат? Защото човекът, който пееше нямаше нищо общо с милото и симпатично момче, което виждаме от ранните клипове и снимки. Видяхме един груб и недодялан селянин с осанка на хроничен алкохолик, който накуцваше по сцената, псуваше всичко живо и изъчваше раздразнение и съжаление, че е напуснал Iron Maiden – групата, която го храни в продължение на близо 30 години и към, която той галено се обръщаше със “Spice Girls”.
Въпреки че всеки лекар би му дал -2 години живот, Paul Di Anno извади глас. Видимо изморен той пееше без да му личат годините и съсипващият звук в Blue Box. За да съсипеш звука в тази иначе пригодена да има добър такъв зала трябва много да се постараеш. В крайна сметка публиката беше отишла, за да чуе вокалиста Paul Di Anno, а не китариста НА Paul Di Anno. Към средата беше поносим звука, но пак трудно се различаваха песните.
Чухме един добре балансиран сет лист от вечните класики на Iron Maiden и слабо известните песни на Ди Ано. Тук правя една забележка, че песните му са “слабо известни” за мен и всъщност имаше една или две песни, които чух за първи път и ми направиха добро впечатление. Ако трябва да конкретизирам това са Faith Healer и A Song For You. От песните на Iron Maiden най-добре от публиката бяха възприети, като под “най-добре” разбирайте с една идея повече от иначе доста ентусиазираното поведение, Remember Tomorrow ( песен, която бе посветена на много болният му брат ), Phantom of the Opera и Running Free ( Yeah 🙂 )
Концертът всъщност беше много приятен – нямаше напрежението на голямата група, песните бяха достатъчно популярни, за да се получи добра спойка между групата и публиката, отиването до кранчето за бира и връщането до първоначално заетото място беше безпроблемно. Какво може да се иска повече?
Нека да пожелаем и Честит Рожден Ден на списание Про рок, без чието желание да зарадват читателите си, нямаше да видим Пол. Не чета списанието, но се радвам, че имаме такова. Успехи и благодаря за чудесната торта 🙂
01. The Idles of March
02. Wrathchild
03. Prowler
04. Marshall Lockjaw (KILLERS ’92)
05. Murders in the Rue Morgue 06. The Beast Arises (KILLERS ’92)
07. Children of Madness (BATTLEZONE ’97)
08. Remember Tomorrow
09. Faith Healer (KILLERS ’97)
10. A Song For You (KILLERS ’97)
11. Killers
12. Phantom of the Opera
13. Running Free
Бис:
14. Transylvania
15. Blitzkrieg Bop (THE RAMONES cover)
16. Sanctuary
Как се пише ревю за група като Rainbow? Не знам и добре, че не трябва да пиша за Rainbow, а за проектът от бивши музиканти и техните синове на английската рок група от 80-те наречена Over The Rainbow.
Какво представлява всъщност проектът Over The Rainbow? Проект е, защото една “група” ще има свои собствени композиции преди да тръгне да концертира, а въпросната дружина няма. Over The Rainbow са 4-ма бивши музиканти на Rainbow начело с Joe Lynn Turner – vocals ( 1981 – 1984 ), Bobby Rondinelli – drums ( 1980 – 1983 ), Tony Carey – keyboards ( 1975 – 1977 ) и Greg Smith – bass ( 1994 – 1997 ). Към тези четирима герои прибавяме и Jurgen Blackmore – син на основателят на групата Rainbow, като китарист. Един бърз поглед над годините, през които музикантите са свирили в Rainbow и разбираме, че само Turner и Rondinelli са се засекли по едно и също време и то за много кратът период. Може ли това, че са се събрали няколко добри музиканта и изпълняват песни от техни отминали периоди със съмнително участие в създаването на песните да се нарече група? Според мен това си е проект и много добра идея!
Може би точно споеменатият от мен по-горе въпрос ме караше да се чувствам доста скептично настроен относно количествот на хората, които ще се съберат на градският площад в Каварна. Дори и най-смелите ми очаквания не предвиждаха повече от 400-500 човека. Денчев, я умножи това число по 10 и ще получи реалната бройка. Наистина – имаше изключително много хора. Куци, сакати, стари, още по-стари и още по-сакати – имаше много народ. Толкова много, че след безумното ми решение да напусна решетките, за които се бях заловил от 19 и нещо, за да пия една бира не успях да се върна на мястото където бях. И не само това, но и както ще си проличи от снимките и видеото по-долу – останах много далеч от мястото на събитието. Но така е, уважаеми Денчев – които си дояжда ( щото аз си и хапнах ) не си доглежда концерта.
Концертът започна с едно-минутно мълчание в памет на загиналите 15 българи в инцидента в Македония. Това беше голямата трагедия на вчерашният ден и тя повлия на всички, въпреки че повечето от присъстващите вече знаеха за това. Изказвам мойте съболезнования на близките на загиналите. Но … the show must go on!
На сцената, малко след 20 часа се качиха българите от група Силует. От музиката им не останах с никакви впечатления, защото бях далеч от сцената, а и честно казано не им обърнах внимание. Въпреки това мацките от групата, понеже имат 3, изглеждат – както казват американците smoking hot! … Отплеснах се по сайта им 🙂
Към 21 и 10 доживяхме и най-вече те доживяха да ни видят – Over The Rainbow! Въпреки изказаното ми мнение относно статуса на тяхната формация това са си вечните песни на Rainbow. Аз не съм израснал с тях и не съм им никакъв фен, но техните песни са хитове откъдето и да ги погледнеш. Голямата звезда на Оver The Rainbow безспорно това е вокалиста Joe Lynn Turner – един вокалист, който е размекнал не едно и две женски сърца, вокалист на чийто песни не едно и две деца са заченати и сега са му фенове ( надявам се, без да знаят този факт 🙂 ) Ха! Добро! Добро както и отварящите две песни на концерта от периода на групата с Ronnie James Dio – Tarot Woman и Kill The King.
И тук вече беше втората трагедия – малка за всички почитатели на рок музиката. Joe Lynn вече няма глас! Пролича си на всички песни, където трябваше да мине в по-горен регистър. След 1-2 секунди и гластът му преминаваш в задавен фалцет, а опитът му да влезе в следващата строфа беше катастрофален – все едно имаше забит нож в гърлото му! Тъжно .. много тъжно, защото Turner има един много лиричен глас и една от песните, които са ми останали ярко в съзнанието това е Stone Cold, която за съжаление не я чухме.
Следващата композиция на генияалният Richie Blackmore, която чухме беше и моята любима песен на Rainbow, а именно Street of Dreams. Имайки впредвид споменатото мнение относно гласът на Търнър, съм много щастлив, че песента беше изпълнена в самото начало на концерта, докато вокалните му възможности бяха на сръвнително добро ниво.
Man On The Silver Mountain ни върна пак в период на Dio. Последвалите Death Alley Driver, Eyes of the World и Ariel ни преведоха през периодите на всички останали вокалисти на Rainbow – Doogie White, който видяхме преди 5 дена в Пловдив и Graham Bonnet. От сцената продължаваха дани стрелят с хитове и да карат по-възрастните фенове да се сещат за младините си. Power, Can’t Happen Here, Jealous Lover, Stargazer …. хит до хит. Някъде сред цялото това меле от песни чухме и I Surrender, но нямам представа къде точно 🙂
Настана време и бандата да се оттегли за “бис”-а, но това се случи, не и преди да чуем емблематичната песен, която знае и малкият Мук и неговият пра-пра-внук, а именно Long Live Rock ‘N Roll.
Кратко оттегляне … ръкопляскания, свиракания, скандирания – We want more и Още, още … знаете как е! Явно горещите скандирания “Още, още” подействаха топло на Over The Rainbow, защото те се завърнаха приключиха концерта си с Since You Been Gone и All Night Long.
Ще си кажете – колко пиян беше, че не спомена нищо за Can’t Let You Go. Ще ви отговоря точно кратко и ясно – песента изобщо не беше изпята! Шоково, нали? И аз така реагирах когато Dream Theater не ми изпълниха Pull Me Under, ама живот – shit happens. И по-добре стана, че не я чухме – с този глас Turner щеше да нанесе поразия сред избледняващите спомени на неговите фенове. Мдаааам … алкохола, годините и дрогата не прощава на никого. Съвет – не остарявайте! 🙂
Доживяха ни! AC/DC направиха 30 години творческа кариера, за да имат възможността да видят българският фен в цялата му прелесет – в Белград …
Часът е 22 и малко след това. Нагласил съм си багажа преди цял един час – яке, анурак, втора тениска, храна – сандвичи, вода и тестве карти. Шапката на главата, очилата върху шапката. Почесвам си брадата, снимам се и с мисълта, че всичко ми е наред – потеглям към ЖП Гара – София.
Часът е … Ха де? Колко е часът? Как да знам като не съм си взел телефонът?! Малка засечка … връщам се и започвам отначало. Let there be rock!
Пристигнах на гарата както и да е и започнах да си чакам групичката. Кола, кафе и бърз сандвич от претъпканите бутки на гарата. Все още чакам мойте хора да се появят. Кафето свършва, колата е на половина, а сандвичът отдавна е на едно топло място под колата и между кафето. Продължавам да чакам, но вече сит и разбуден от толкова кофеин и захар, че не ми прави впечатление надигащото се негодование от закъснението им. Ето че се обадиха: “Къде си, бре”, “Е как къде. Пред гарата и ви чакам”, “Ама ние сме във влакът и теб те чакаме”. Серсемска му работа, ей. Почесвам се зад врата, ритам една празна бутилка от минерална вода и потеглям и аз през препусквателните пунктове – мдам, имаше такива, където 10 полицая гледаха празно в една точка, а 11-тият вяло проверяваше дали имаш талонче или задграничен паспорт – по избор.
Настанявам се неудобно на една от седалките в малката клетка, която са ни отпуснали от БДЖ, удрям няколко могъщи глътки кола …. и ето, че чудото се случи – влакът потегли точно на минутата! Юпиии. И може би щеше да е по-дълго това иииииииииии ако влакът не пристигна с 2 часа закъснение. Все тая – отивам на AC/DC – несгодите на българските държавни железници не могат да ми повлияят на настроението. Преминахме границата изключително бързо – само с две проверки на това дали физиономията ми е също толкова грозна колкото тази от паспорта. Явно не съм погрознял много за 2 години – пуснаха ме! Иначе щяха да ми берат гайлето на безлюдната си спирка. Пък и добре, че не ми пребъркаха чантата, че щяха да ми задигнат безценните сандвичи – двойно запечени. Ха-ха … подиграх се в очите им като омахах два до Белград. За мое здраве!
Пристигнахме доста уморени в столицата на Сърбия, но явно адреналинът си казваше думата и безпроблемно се качихме в обещаните организирани автобуси. Хвала! За 10-15 минути и вече бяха пред стадио Партизан. Със слизането обаче направи впечатление не липсата на фенове ( все пак беше 12 часът – в България щяхме вече да псуваме организаторите, че не са отворили вратите ), а дългата шатра със скара – и то не каква да е да е плескавица! Ох, на батко. Ох, на кака. Ох на всички роднини по съребрена линия. Не се престраших да си взема от тях, но само миризамата ме накара да потърся по-хигиенично място. Тук се намесиха доста добре старите кучета от компанията ( б.а. като изключим мен и Криси и още едно девойче всичките бяха набори на Брайн Джонсън ). Та въпросните кръстоносци, вряли и кипяли в хапването преди събития от такъв род веднага намериха прохладен ресторант, с наливна бира ( Кригла – ей това е бирата ) и топла плескавица. Ех, как хубаво си хапнах ….
А когато човек си хапне хубаво какво следва? Разбира се – едно хубаво поспиване. Не съм кокона – сянката на дърветата в близкият парк бяха като майчина милувка за мен. Метнах се върху се върху проскубането си кожено яке, запасах си гащите да не ми виждат задника много много и поспах час два. Тъкмо като се събудих и останових, че всичките ми такъми са покрай мен, стана време да влизаме в стадиона. Едно много бързо Йелен Пиво ( един от малкото ми спомени от предишното ми ходене в Белград ) и бях готов за бой.
Най-голямото ми притеснение беше как да обесня на сърбите наличието на фотоапарат в мен. Дали щяха да бъдат разбрани, че съм “булгар” и пътувам с “рок влакот” и няма къде да си оставя “фотопаратот”? Скрих го межу все повече намаляващте ми сандвичи, завих го добре с всичките налични дрехи вътре и се наредих на гмежта ( б.а. опашка ). Само че гмеж нямаше. Гмеж има само в България. Влязох си като у нас през проверката за билети, а през “страшната” проверка за невалидни вещи минах с – “храна и дрехи”. “Аааа .. добре”. Мисля си, че със същият успех щях да мина и с гранатомет и няколко шашки, а с малко повече нахалство и ножове можех да жунглирам и да пърдя газ гризу – на тия нямаше да им направи впечатление.
Това беше първата ми забележка към организаторите. Втората беше, че поне 20 минути се лутахме от охрана на охрана докато най-сетне някой от тях разбра, че това място, което пише на билетите ни е точно това, в което се намираме. Е, не са сериозни забележките ми, нали? От тук насетне всичко беше приказка!
И както всяка приказка си има скапана прелюдия докато обеснят кои са главните герои, защо не дават на красавицата да се ожени за бедният момък и защо на Аладин му се е претъркала ръката от лъскане ( на лампата ), така и тази приказка си имаше. Някакви си две банди се опитаха да се забележат, но никой не им обърна внимание – защо само се пречкате на големият лош вълк? Разкарайте се и направо давайте ножът на прасенцата да си резнат гръклянчето. The earth was quicking ….
One hot angel .. one cool devil … С това “старчетата” започнаха своето шоу! Има някои неща, за които просто не може да се напише достатъчно. И Иван Вазов да беше жив и Стивън Кинг и Дан Браун да му помагат пак не могат да опишат това, което близо 50 000 души на стадион Партизан в Белград, Сърбия видяхме. Огромна сцена, четири екрена, които сигурно се виждаха от МКС, озвучение в стил “диск на групата на Creative у нас си”, светлинни ефекти, за които ми дойде само едно сръвнение – Благодаря ти, о, създателю мой, че си ми дал очи да видя толкова милиони цветове! Ибреее. Как да не се кефиш в такива моменти, а? Лично аз чух всичките си любими песни без една. Списъкът ми включваше Rock’n’Roll Train, You Shook Me All Night Long и Thunderstruck, Back in Black. Само Who Made Who ми липсваше. Песните на AC/DC наистина са като стрелката на компас, обаче компас, който работи безгрешно повече от 30 години! Никога не съм бил на събитие от такъв мащаб и мога само да бъда благодарен на всички, които спомогнаха това да се случи! For those about to rock we salute you … fire … salute … fuck … salute! Поклон!
Какво стана след краят на изпълнението им ли? Това е само запълване на празни дупки, в опит да достигна най-големият ми пост до сега.
Пак имаше автобуси, които да ни закарат до гарата. Хвала! Мисля си също така, че освен AC/DC видях и Шумахер, защото автобусът взимаше завоите на трета ( щях да напиша, че прескача копите на 5-та, ама те в Бълград нямат копки по улиците си ). Влаците бяха пълни със заспали метъли, всичко миришеше на крака и пот, на малкото будни не им се мърдаше от местата … руски боен газ беше пуснат сякаш. Аз обаче се направих на “истински мъж” и скокнах да намеря от второто нещо, с което помня Белград – Аqua Viva – ей това е напитката. Не! Това не е скъп алкохол, а вода с лимон и захар – страшно разхлаждащо е!
Въпреки страшно еротичните пози от страници 10 до 15 от Камасутра, които прилагах в опити да се наместя в продължаващата да бъде неудобна седалка, заспах! И въпреки събужданията ми през 45 минути спах близо 7 часа. Събудих се тъкмо навреме за закуска – да си изям и последният от сандвичите. Май изпуснаха изяждането на един от тях, ама успокойте се – изядох си всичко. Като добро прасенце. И пак с два часа закъснение пристигнахме на Централна Гара – София. София и теб те обичам! Мръсна си, неуредена си, разкопана си, хората в теб са цинични, леко простовати, винаги сърдити и начумерени, но мамка му – обичам когато си пристигам … вкъщи!
Знам как изглежда на пръв поглед. Ще си кажете – абе стига си ходил по концерти, бре! Добре де, нямам жена, деца, нито сериозна приятелка или сериозни академични амбиции. Имам добра работа и огромно желание да виждам, изпитвам и научавам нещо ново всеки ден.
Часът е 23:30, мястото е клуб Backstage – напълно изолирано от външният свят място ( без GSM покритие, без Wi-Fi сигнал, без FM сигнал ). Пет момчета, предвождани от един огромен гръб и къдрава коса, си проправят пътя сред тълпата в изключително задушното помощение. Jeff Scott Soto държеше китарата си, оправи си микрофона и …. ни вкара в 21 век с отварящото парче от неговият нов солов албум beautifulmess, а именно – 21 century. Още на второто изпълнение, Sото ми показа защо съм отишъл да го гледам – Duran Duran – I wanna take you higher. Двете първоначални песни показаха фънки звученето на групата. Малко истински мелодичен метъл със Soul Divine от албумът му от 2004 – Lost in Translation. Последва и нова композция от новият албум, Our Song.
Всички фенове на Soto знаят, че той прави изключително много кавъри. Тази вечер също не беше изключение. Madonna – Frozen, Prince – Purple Rain, Seal – Crazy, Wild Cherry – Play That Funky Music, Queen – We will rock you, Steel Dragon – Stand Up And Shout, Joan Jett – I Love Rock’n’Roll са само част от песните, които успях да запомня. Разбира се, бяха разхвърляни порядъчно между останалите песни като Eyes of Love, Hey, Broken Man.
Може би беше майтап от негова страна, че е болен и гласът му не е наравнище. Такова нещо просто нямаше. За него нямаше разлика дали ще е висок или нисък тона. Пееше така, както го помня от годините, през които беше в Axel Rudi Pell и Yngwie Malmsteen. Въпреки, че наистина кашляше. Поклон!
Разказа ни една много весела случка. Тази вечер е имало две причини да не се състои концерта. Първата – заболяването му, а втората е онази “малка” държава Румъния. Във въпросната страна преди два дена, Soto и неговата група са изнасяли представление. На идване към България, с идеята да пийната биричка вчера с колегите им от HammerFall, румънските митничари нещо се заяли с разнородната банда, която е събрал един американец ( двама бразилци, двама испанци ) и ги запратили към най-близкията град в Румъния. А там – четири часа задръстване. Дошли едва днес сутринта към 4 часа.
Друг весел момент беше и надпяването с Наско от Б.Т.Р., което май се превръща в запазена марка на концертите на Soto в България. И на коя песен да го направят, ако не на любимата ми – I’ll be waiting. Наско, съжалявам, но ще се наложи да отсекат главата на Scott Soto, за да пееш като него 🙂 Разбира се, това е кръгът на шегата, защото и двамата имат чудесни гласове.
Голям зевзек. На мен ми беше за първи път и може би затова намирах майтапите му за изключително смешни. Постоянно имаше заигравки с групата си, заучени фрази на български език, неприлични жестове, а върховният момент беше, когато забеляза две момичета, които искаха да се снимат с него за фон, а той отиде при тях, за да се снимат с него 🙂
Новият албум толкова много ми хареса, че реших да си го закупя още на място! Всеки фен на мелодичният и фънки звук няма да сбърка ако направи същото.
Тъй като вече съм подминал отдавна етапа когато мечтите ми са изпълнени с блян – без никакво “но” и “обаче”, затова ако можех пак да бъда пет годишно момче и бях на концерта на Jeff Scott Soto, щях да кажа “Мамо, като порастна искам да бъда Jeff Scott Soto“.